Никога не съм бил самотен.
Стоял съм в една стая, изпитвайки самоубийствени пориви. Бил съм депресиран. Чувствал съм се ужасно – ама ужасно извън всякакви общоприети представи – но никога не съм чувствал, че друг човек би могъл да влезе в тази стая и да излекува това, което ме мъчи.. или че определен брой хора могат да влязат в тази стая и да променят нещо.
С други думи, самотата е нещо, което никога не ме е притеснявало, защото аз винаги съм имал онази особена краста да бъда сам.
Случвало се е на партита или на стадиони, пълни с ликуващи хора, да изпитам самота.
Тук ще цитирам Ибсен: „Най-силните хора са най-самотни“. Никога не съм си мислил – „Ех сега ако дойде една красива блондинка.. ще се почувствам много добре“. Не, това няма да помогне.
Знаете как мисли масата – „Уау, днес е петък вечер, какво ще правим. Няма просто да стоим тук, нали?“
Всъщност, да, ще стоя. Защото навън реално няма нищо.
Това е пълна глупост.
Глупави хора се смесват с други глупави хора.
Да ги оставим да глупеят заедно.
Никога не ме е тормозела нуждата да се хвърля във вечерта.
Съжалявам за всички тези милиони хора, но аз никога не съм бил самотен.
Аз харесвам себе си.
Аз съм най-добрата форма за развлечение, с която разполагам.
